Сираче

Детски очи, пълни със   болка,

Горяща с пламък на сълзи непроляти.

Аз съм копеле-безмълвно повтарят очите.

Неприличната дума преглъщат с мъка.

Колко пъти в съня си очакваше мама,

с нежни длани да погали страните му,

колко пъти очакваше татко,

Да погледне с любов във очите му.

Колко пъти се смееха заедно,

а околните страшно завиждаха,

колко пъти се носеше с вятъра,

И цветя се плетяха в косите му.

Но с утрото идва жестока действителност-

Няма никой, самичък в креватчето,

Плаче тихо и крие очите си

И сълзите си трие с юмручета.

Малък, хубав, с очи ококорени,

А обречен да бъде самотен

И да страда до края на дните си,

Да събира човешката болка.

Да се буди самичък в постелята,

Да се пита защо е различен

Да заплита въпроси и отговори

И да иска да бъде обичан.

Не разбираме ние, околните

Колко много е болна душата му,

Поглед хвърляме безразличен

И раняваме още сърцето му.

Да прости господ това нежелание

Да  прегърнем чуждата мъка,

Да помогне да бъдем заедно

И да спасим света от разруха.